Мнозина от вас са чували за „Джагфар тарих“, а не са малко и тези, които са чели нещо от този свод с волжко-български компилативни ръкописи.

“Джагфар тарих“ (или „Историята на Джагфар“) е ръкопис от ХVІІ в.

       Сеид Джагфар е историческа личност, той е имал българско самосъзнание, бил е богат човек и финансира (меценат е) препис на няколко стари книги от ХІІІ до ХV в.в., които са събрани в общ свод, носещ неговото име.

За сеид Джагфар сведения дава казанския писател Вахит Имамов в книгата си „Запрятанная история татар. Национально-освободительная борьба татарского народа в ХVІ-ХVІІІ веках за создание независимого государства.,1991. 

protatar.narod.ru/Kitaplar/TatarHistory.html

Вахит Имамов пише: „В ответ на русский произвол татаро-башкирское население взялось за оружие. В апреле 1682 года восставшие обрушились на закамские крепости. В мае в осаде черемис, мордвы, башкир, татар оказалась Уфа. Восставшими были заняты семь пригородов Казани. Количество повстанцев царские чиновники оценили в 30 тысяч, но, по-видимому, эти данные преувеличены. В июне восставшие захватили Пьяный Бор (Красный Бор в Агрызском районе Татарстана), запылали монастыри и церкви, помещичьи усадьбы. Татары, башкиры, мордва осадили Каракулино, Кунгур, напали на Самару. Главным вождем восстания выступил феодал Сеит Ягафаров. Более конкретных данных о нем пока не найдено.“

Първата и най-важна книга, която е поместена в свода на сеид Джагфар, т.е. в „Джагфар тарихи“, е книгата „Барадж тарихи“ от ХІІІ в.

 Българският владетел Барадж от ХІІІ в. е също историческа личност. Неговото родословие (шеджере) е съхранено в съчинението „Дафтар-и Чингиз-наме”.

През ХІІІ в. владетеля Барадж натоварва волжко-българския учен Баба Худжей да напише, на основата на съществуващите летописи, историческа книга за волжките българи.

Очевидно е имало исторически хроники във Волжка България преди ХІІІ в., понеже през 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкия историк ал-Гарнати, в който ал–Гарнати твърди, че при посещението си през ХІІ в. във Волжка България, е чел някаква българска историческа книга и упоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в История на Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джууейни...”).

Абу-л-Масали ал-Джууейни (ум. 1085 г.) е имам на два свещени града, Мека и Медина. При него учи волжкия българин Якуб ибн Нугман, който е съученик на бъдещият арабски енциклопедист ал-Газали (1058 - 1111).

Този, който е преписал книгата и за който съобщава ал-Гарнати, е Якуб ибн Нугман. Автор на летописа е неговият баща Нугман ибн Хамид, чиято книга се казвала „Казий китаби” (с. 105, цитатите са по „Джагфар тарих“, С., 2005). Първоначално името на тази книга е „Кади китаби” (с. 17). Вероятно „Кадим китаби”, от араб. дума „кадим” (околовръст). Сиреч, в превод нещо като „Книга за нещата около нас”. Синът на Нугман, Якуб „собственоръчно преписал и дописал „История на България”, която нарекли „Казий китаби”” (с. 105). Ще рече, тюркският превод на арабското „кадим”, е схванато като „казий” и заглавието е „Книга за земята ни”.

За да разберем пълната и многозначна семантика на хуно-българските термини „кизи, кесе”, които по-късно са заети и в тюркския език, е необходимо да интегрираме тюркоезичното значение на тази дума като територия (земя, кааза), със съхраненото у дунавските българи (и у русите) значение за вербалност (сказание, казвам, сказал, указ, приказ, наказ). В руските производни „указ, наказ, приказ” много ясно се е съхранило значението за „държавна реч”, следователно „киси, кезе”, не е просто абстрактно-географско понятие за земя, а държавно понятие за земя. Това е причината „Кади (м) китаби” на Нугман да стане „Казий китаби”, понеже арабското значение на „кадим” (крачка, околовръст) постепенно се развива в арабската теология в посока на суфизма (крачките на дервишкото изкуство) и не удовлетворява историческата семантика в книгата на Нугман, която през ХІІ в. Гарнати вече знае като „История на България“.

Нугман ибн Хамид, бащата на Якуб ибн Нугман, умира през 1061 г. „През 1061 г. куманите нахлули и убили кана и сеида Нугман” (с.103), четем в Барадж тарих.

И така, през ХІІІ в. Баба Худжей ползва книгата на Нугман и Якуб „История на България“ при написването на своя ръкопис „История на Барадж“ (Барадж нарих).Но освен от тази книга, Баба Худжей ползва и една друга книга – „История на Хазария“.

Абдула ибн Башту е знатен волжки българин. В периода 922 година - 943 година живее в хазарската столица Итил, където продължава литературното дело на баща си Микаил. Това го прави изключително интересен автор за хазарологията, понеже неговата книга по-късно става известна като „Хазар тарих” (История на Хазария). В нея се съдържат важни данни, не само за българската, но и за хазарската история.

Тези данни „Барадж тарих” компилира през ХІІІ век.

Книгите „История на Хазария” (Х век) от Абдула ибн Башту и „История на България”(ХІ век) от Нугман, не са запазени. Но много от тях е компилирано в книгата „Барадж тарих” (”История на Барадж”), писана от Баба Худжей през ХІІІ век. Тази книга се смяташе за изгубена, но един ръкопис от нея се оказа спасен от сталинските погроми през 1938-1940 г.г. върху старите книги с арабско писмо в СССР и той бе издаден в края на ХХ век в елцинова Русия.

Около 922 година Ахмед ибн Фадлан забранява епоса „Шан кизи дастани” на Микаил Башту и неговият син, Абдула ибн Башту, напуска гр. Болгар и се установява в гр. Итил, хазарската столица. Едва през 943 година Абдула ибн Башту, „доволен от реформите (на владетелят на Болгар Мохамед, син на Ялкау, който е балтавар от 943 до 976 г. - б. м.) посветил на кана своя дастан „Кисек - баш”, който започнали да наричат и „Кисекбаш китаби” (с.76). Дастанът на Абдула ибн Башту е продължен след 944 година от неговият син Мамли. Тази книга става известна като „Хазар тарих”  (”История на Хазария”) и съдържа сведения за Хазария до нейният крах през 969 година.

2.

Нурутдинов е племенник на Ибрахим Нихматулин, който съхранява в себе си до 1938 г. волжко-български ръкописен свод "Джагфар тарих", съдържащ стари исторически компилации за волжките българи, писани и преработвани от  ХІІІ в. до ХVІІ в.

През 1938 г. има заповед от Сталин всички стари книги на арабица и латиница да се изземат от библиотеките, а който притежава ръкописи бил длъжен да ги предаде на НКВД, ако не го чакали съд и убийство. През същата година дългия дебат на каква азбука да пишат в СССР, т.е. на латиница или на кирилица, приключва в полза на кирилицата, независимо, че Луначарски е отстоявал, че латиницата е „пролетарския алфабет“. От 1938 г. започва чистка от обществени библиотеки на книги и от лични архиви на ръкописи, особено писани на арабица. По това време са убити много изтоковеди от НКВД.

Нихматулин решава да преведе и препише свода на руски  и през 1939 г. предава оригиналите на НКВД.

Ибрахим Нихматулин умира през 1941 г. във войната.

Бабата на Нурутдинов му дава летописите. Те са преписи на руски език.

През 70-те години Нурутдинов се опитва да привлече интереса към руските преписи, но не успява. Но по времето на Елцин ръкописа е издаден в Русия. През 2005 г. е преведен на български, под редакторството на проф. Пантев.

Проблемът е, че Нурутдинов не смята за достойно, че е овъзмездил паметта на чичо си Ибрахим Нихматулин и започва да публикува собствени писания, представяйки ги за някакъв ръкопис "Хон Китаби" от Кул Гали, който също бил сред руските преводи на чичо му, но КГБ я откраднали от вилата на Нурутдинов (?).

Така, преразказвайки по памет „Хон Китаби“ се родиха още 2 тома (а вече са повече) т.нар. „булгарски летописи“, които са лично писателско дело на Нурутдинов, но които той представя като стари исторически хроники. Това писаческо менте на Нурутдинов обезсмисли делото на чичо му, понеже на всички е ясно, че нещо не е наред, а и стилистически Нурутдинов няма как да имитира старите хроники, да не говорим за съдържание…

 

Ф.Г.-Х.Нурутдинов

 Последната книга от 2011 г. на Нурутдинов, пак някаква стара и изнамерена хроника (тарих), се казва "Болгар тарихи" и в нея Нурутдинов вече пее, по свирката на КГБ, че българите произхождат от тьорк, демек от траките.  Тъжна работа…

Между другото, сведенията в том 1 на „Джагфар тарих“ (той единствено е преведен на български), заслужават внимателно проучване и делото на Ибрахим Нихматулин, съхранил волжко-български средновековни компилации, трябва да бъде адмирирано. За съжаление, по-често се говори за Нурутдинов, отколкото за чичо му, истинският българин съхранил средновековни ръкописи.

След като се изчистят с време фалшификациите на Нурутдинов, „Барадж тарих“, единствените съхранени компилации, чийто корен води към ХІІІ в. в свода „Джагфар тарих“, ще намери своето място в културната история на българите, така както и „Слово за Игор“ има такава сред руснаците, независимо, че също няма оригинали.

 

3.

 

Каква е спецификата на средновековната волжко-българска историческа литература?

През 922 г. волжките българи, начело с техният балтавар (васал на Хазария) Алмъс, приемат официално исляма, след нарочно посолство на Арабския халифат до гр. Болгар на реките Волга и Кама, в което участва и Ахмед ибн Фадлан. Последният е автор на т. нар. „Записки от Болгар”, които стават много популярни сред средновековните арабоезични историци и географи.

Волжко-българската средновековна историческа литература следва като стил и жанр арабоезичната.  На арабски език пишат не само араби, но иранци, хорезмийци и т.н.

В какво точно се състои „стилът и жанра” на арабоезичната средновековна историческа литература? Ще посочим някои характеристики на последната, основавайки се на забележките на такъв забележителен ориенталист като В.В.Бартолд (1869-1930):

А) Сведенията са заемани по книжен път.

Това означава, че всеки следващ автор компилира от предишните, при това често без да се посочва откъде и от кой заема. В резултат, при някои от компилаторите можем да открием по-добре съхранен зает текст, отколкото при запазените преписи от оригинала.

Б) Хронологична неяснота и неопределеност.

Арабоезичните историци и географи определено пишат „по теми”, т.е. да си представим, че един автор от ХІІ в., наред с останалите теми, пише и за българите. В тази тема той преписва и компилира по книжен път почти всичко, което е открил за българите в предишните автори. Но в така съставеният „пасаж за българите”, отсъства хронология. Авторът просто събира механично всичко, което може да открие за българите, но няма западният хронологичен усет. Ако съберем всичко писано за българите от арабоезичните автори, ще получим нещо като свод за българите, т.е. много сведения, но само за някои от тях можем да уточним за коя епоха са, т.е. тепърва предстои дълъг и сложен съпоставителен анализ. Голяма грешка е, ако един автор е от Х в., да се смята, че казаното от него (включ. и за българите) се отнася за Х в.

Тези, упоменати от нас най-важни особености на арабоезичната средновековна историиография, трябва да се имат предвид, когато разглеждаме средновековната волжко-българска историческа литература, която следва същите жанрови особености, за да отсеем кое е автентично и кое е модерен фалшификат. И за да не бъдем лесно манипулирани.

да се чете от ходжата задължително на мангалите от Шекер маала, Факултета и Столипиново. По-добре да слушат такива тъпотии, отколкото да учат радикален ислям срещу заплащане.
А за тебе - терапия с електрошок, топла клизма и православен свещеник с практика за гонене на демони.

Дотам ли я докара, да пропагандираш чекистки фалшификати за някоя панамска рубла.
Тебе и сеновския булгур мангал трябва да ви екстрадират в Бурятия, истинската ви родина.

Моят интерес е към компилативният летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”, преписван за последно явно през ХVІІ в. Не трябва да забравяме, че всеки един от многото преписи до ХVІІ в., в духа на вече упоменатите жанрови особености, е бил своеобразна редакция. Това усложнява интерпретацията. Трябва от много уранова руда, с умението на мадам Кюри, да се получи минимален, но истински радий. Не е никак лесно, още повече, че сериозните и подготвени историци странят от тази дейност, имайки предвид, че волжко-българският свод е рускоезичен препис от началото на ХХ в., на когото липсват оригиналите.

Какви са общите впечатления от летописа „Барадж тарих”?

Произходът на българите се свързва с прародител Боян. Летописът извежда началото на хоните от син на Боян!

Упоменаването на европейските хуни като „хони” е важно, понеже грузинските и арменските късно-антични извори също ги наричат „хони”.


Древен етноним „Биайн”, който легендата е превърнала в древен патроним на българите Боян, е самонаименованието на Урарту до VІ в. пр.н.е.


В грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” („Покръстването на Грузия”) се съобщава, че хони и бундурк ( = пост-урартци) живеели заедно на юг от Кавказ през ІV в. пр.н.е., когато Ал. Македонски посещава тези места. Очевидно е, че под името „хони”, което в урартурския речник значи и „поданици” (хини), трябва към VІ – ІV в. пр.н.е. да разбираме кимерийците, както става ясно и от грузинския летопис.

Какво казва „Барадж тарих” за кимерийците?

Текстът твърди, че кимерийците са клон на синдите. Това сведение е уникално и се потвърждава от археологията (вж. Артамонов), според която синдо-меотите около Азовско море са родствени на кимерийците.

За щастие през V в. пр.н.е. Херодот също упомена „синди” около Азовско море.

Името им е засвидетелствувано пр.н.е. и от ономостиката, в Синдика до Боспорското царство.

„Барадж тарих” твърди, че българите произхождат от племената „синд и имен”.

„Синд” са синдо-меотите, наричани по-късно от гръцките автори „савромати”, а от латинските – „сармати”. Древният топоним „Скития” (от Дунав до Дон) постепенно приема името „Сарматия” (от Карпатите, където е извора на Висла до Кавказ).


„Имен” (меон, мене) е месопотамски термин и означава „земя, владение”, произходът му на север от Кавказ се дължи на кимерийците, които в периода ІХ-VІ в. пр.н.е. имат малоазийска хегемония.

„Барадж тарих” познава два вида тюрки.

Едните нарича „китайски тюрки” (така ги нарича и Фирдоуси в „Шах наме”) и под тях разбира каганатските тюрки. Другите нарича „хазарски тюрки”, визирайки тюрките в полиетничната държава Хазария.

Никъде „Барадж тарих” не извежда произхода на българите от тюрките.

Зa рaзликa от този кретен, който пише коментaри без дa е чел текстa, aз не сaмо съм чувaл зa сборникa "Джaгфaр тaрихи", но и съм превеждaл достa от него. A нaй-много от 2 и 3 том от които, ти aвторе явно нямaш никaкво понятие. Явно целтa нa горното словоизлияние е дa се хвърлят пaк лъжи и клевети срещу големия бългaрин Ф.Нурутдинов.
Кул Гaли не е по- мaлко историческa личност от Гaзи Бaрaдж или хaзaрските кaгaни, зaщото те нямaт нито един пaметник издигнaт a той имa!
Друг aвтор от този сборник е секретaря нa същия този Гaзи Бaрaдж, който пък е родом от Дунaвскa Бългaрия и нaй-вероятно той е нaписaл книгaтa и я кръстил нa господaря си.
Никъде никой във всичките книги от сборникa не изкaрвa произходa нa бългaрите от тюрките. Всички книги писaни в рaзлично време незaвисимо еднa от другa преповтaрят едни и същи събития и фaкти зaщото други е нямaло.
Нутутдинов издaде свои преписи от " зaгубените" т.е. открaднaтите, похитените от КГБ през 1981 г. Зaписки. Източници имa и други и не е сaмо сборникa нa Джaгфaр. Ти в нaчaлото подпявaш нa съветските тaтaристи a нa тях именно Нурутдинов им е кaто трън в зaдникa. Интересно зaщо тaкa и нa тебе... Някой ден и 2 и 3 том ще бъдaт издaдени в Бългaрия a бългaрският читaтел е все още сред интелигентните. Тогaвa a и по-късно когaто този сборник го вкaрaт и тук в нaучно обръщение клевети и мaнипулaции от сортa нa тези горе ще ви изигрaят нa всички ефектa нa бумерaнгa. Зaщото точно толковa тотaлитaрни временa, кaквито бяхa, никогa повече нямa дa имa.

Нямам нищо против да издадете т.2, т. 3, т. N от "дисертациите" на Нурутдинов, но те нямат нищо общо с волжко-българската история. Ще ми бъде интересно хората да прочетат фантазиите на Нурутдинов и как вменява, че в ХІІІ в. някой е писал по начина, по който той преразказва в ХХ в. Целта на Нурутдинов с неговите писания е да работи за татаристите и КГБ в Казан. Неслучайно бившия президент Шамиев, който преследваше булгаристите през 1994 г., сега се води шеф на булгаризма

Кул Гaли освен че е летописец и поет още е и политик и товa последното е тясно свързaно с интересa му към историятa.
Клеветническите измислици зa Нурутдинов, които рaзпрострaнявaте ще ви изигрaят лошa шегa. Ще остaнете с лошо и опозорено име кaто фaлшификaтор и мaнипулaтор.
Втори и трети том имa кой дa ги издaде, но ще е желaтелно дa сa кaчественни и илюстровaни издaния.
Мнението и знaниятa нa волжките бългaри зa сaмите тях и зa минaлото им нямaт нищо общо с вaшите литерaтурни писaния.
Всъщност то е тaкa и зa нaшето стaро минaло тук.
Конкуренциятa ви с трaкомaните е всъщност зa първенство в лоното нa фaлшификaциите и мaнипулaциите зa минaлото нa бългaрите.