1.
Имат ли българите древна история и колко древна е тя?
За разлика от много други народи, за късно-античната българска държава, е съхранено чуждо, византийско сведение, че тази държава България е „древна“ [1] (Хрониката от ІХ в. на Теофан), че е „стара“ [2] (Бревиария от ІХ в. на Никифор).
Още през 555 г. сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор (наречен е така, понеже това е анонимния преводач от гръцки на сирийски на хрониката на Захарий Митиленски) дава сведение, че българите имат градове в Предкавказието. „И след Вратата на хуните (т.е. Дербент – бел. м.) са българите с техния собствен език, езически и варварски народ, и те имат градове“ [3].
Забележете, сведението че „и те….имат градове“ е във връзка с контекста на превода, в който се съобщава, че градове имат и аланите. „И аланите, и те имат пет града “ [пак там].
Излиза, че българите имат „градска култура“ и то във време, когато тюрките още не са се появили в Предкавказието.
И така, имат ли българите древна история и колко древна е тя. Как да я търсим?
Една от особеностите на хипотезата на П. Добрев за това, че древната българска история е на териториите на средно-азиатска Бактрия [4], е отказа от възрожденските сведения за произхода на българите. Тази грешка на „балхарската теория“ е фатална за нейната състоятелност.
Напоследък се опитва да си пробие път „автохтонната теория“ за произхода на българите [5]. Тази теория демонстрира отказ от всички исторически сведения за произхода на българите и е странна.
Дали има трети път? Път, който да не открива „колелото“ и „топлата вода“, т.е. да отдаде заслуженото и на възрожденските титани на България и който да не демонстрира отказ от историята, след като е на полето на историята?
Нека да повторя защо хипотезата на Добрев не постигна целта си. Защото тя, честно казано, нямаше за цел да търси древността на българската история, иначе не би комплектовала своя изходен материал от индийски приказки и епоси. Освен това, сведение за държава Балхара няма. Тази страна се нарича Бактрия и то не само на гръцки. На древ-персийски Baxtris, на вавилонски Ba-ah-tar, на египетската стела Бентреш, открита в Карнак - Bekhten... Целта на теорията на Добрев бе да се атакува статуквото, че българите имат тюркски произход.
Целта бе правилна, но Добрев не намери необходимите средства, просто защото няма как само българите да не са като произход тюрки, такива са и хуните, които са неразривно свързани с късно-античната българска история [6]. Хуно-българската история не е тюркска!
И така, ако се откажем от сведенията на нашите възрожденски писатели за произхода на българите, не ни остава нищо друго, освен да подходим глотогенетично и на основата на езикови еквилибристики, да вещаем що са българите. Добрев също стъпи на този грешен път, и то при условие, че цялата крехка постройка на теорията, че прабългарите са тюрки, се крепи единствено на глотогенетични вавилоно-езикови кули. Тракедонизмът, т.е. автохтонната теория, също е изцяло (от „а“ до „я“) – глотогенетична конструкция [7].
И така, трябва да се върнем към онези възрожденски писатели, които дават сведения за произхода на българите и то особено към онези от тях, които винаги са били по незнайни причини пренебрегвани.
Става дума за Раковски [8].
Неговите исторически и езикови търсения още преди Освобождението са вулгарно атакувани от младия славист Иречек, който има наглостта да нарече теорията за индо-европейски произход на българите на Раковски - „фантастика“ [9]. Но защо, БАН десетилетия след това не се опита да направи поне една научна конференция за Раковски като историк, на която да се посочат както неговите слабости, но…и да се види, че Раковски е единственият възрожденски български историк, който има хипотеза за произхода на българите от кимерийците. Една хипотеза, която кореспондира с късно-античните летописи на Прокопий Кесарийски от VІ в.
При това Раковски не стига до своята историческа теория по умозрителен път, а през 1856 г. получава в Белград ръкопис от Атон, донесен му от Хаджи Найден Йоанович и в този ръкопис също се твърди, че кимерийците са древните българи.
(2).jpg)
Паисий Хилендарски няма теория за древнобългарската история, в неговата „История славянобългарска” историческото време започва от епохата на Валент, т.е. от ІV в. от н.е. [10]
Раковски е единственият, който има хипотеза за древно-българския произход, според него ние сме индо-европейци и по-точно припонтийски кимерийци. Заради тази своя теория, Раковски е забранен като историк в България, изучаваме и знаем само „Раковски като революционер“…
Сякаш има нещо „еретично“, ако не дай си Боже се окаже, че българите имат древен произход…
По времето на Златарски [11] в началото на ХХ в., процъфтява разбирането за мощните български племена утигури и кутригури. Но, независимо от това, че Прокопий Кесарийски през VІ в. пише, че техните предци са кимерийците [12], нито един български историк не проявява таланта на Раковски да търси кои са тия кимерийци. Колко древна е българската история?
От 1945 г. за европейските хуни вече не се говори, че идват от Средна Азия. Причината за това са критичните статии на американския историк Ото Менхен-Хелфен [13]. През 1948 г. Томпсън в книгата си за хуните [14] отказва да ги отъждестви със средно-азиатските монглоиди хсионг-ну. През 1960 г. Л.Н.Гумильов също отрича, че е имало „велико преселение“ от Ордос и Жълтата река на хсионг-ну и скромно се опитва да докаже как е мигрирал само „един конен отряд“, който във фантазиите на Гумильов оплодил всички маджарки и пасионарно се появил етноса „европейски хуни“ [15].
През 1973 г. посмъртно излиза в Калифорнийския университет монография „Светът на хуните“ на Ото Менхен-Хелфен [16]. В десета глава, авторът твърди, че произходът на европейските хуни е от българите [17]. Книгата не е преведена в нашата страна.
Още след 50-те години на ХХ в. една група съветски учени, между които Сиротенко [18], Гумильов [19], Плетньова [20], Новоселцев [21] и т.н. работят по нова задача: да се докаже, че българите се появяват късно в Европа, чак по времето през средата на VІ в. от н.е., т.е. когато идват на запад от Волга каганатските тюрки.
Така се ражда теорията за „алтайския произход“ на българите. В НРБ се появява и газирана напитка „Алтай“, освен че тази теория е наложена в учебниците.
По времето на Ю. Венелин през ХІХ в. [22] за европейските историци всички хора на изток от Москва са били нещо като „татари“. Тази хипотеза отпада във времето като несъстоятелна…По времето на Златарски в първата четвърт на ХХ в. има хипотеза за „тюрко-фини“. Тя също се оказва несъстоятелна. Виждаме как тези теории потъват постепенно в пясъка на познанието, поради несъстоятелност. Същото става и с предположенията на Златарски за връзка на българите с монглоидите хунну (хсионг-ну) в Ордос, една теория заета от него от Иностранцев [23]. Всички тези теории днес са в архивите.
Понеже от 1945 г. световната наука отказва да разглежда европейските хуни като тюркоезичните хсионг-ну от Жълтата река и Ордос в Средна Азия, съветската наука, понеже много държи старите българи да са тюрки, претопени след 680 г. от славяните на Балканите, издига версията, че българите не са хуни, но са каганатски тюрки от VІ в.
Разбира се, в Орхонските тюркски надписи [24] българи няма, едва в ХІ в. в тюркския речник на ал-Кашгари [25] за първи път са включени отюречените след VІІІ в. волжки българи. Самият Ибн Фадлан, посетил през 921 г. българите на Волга и Кама, не пише, че са тюрки, при условие, че знае тюрките и е имал среща с огузи [26].
Разбира се, липсата на исторически извори, не пречи на съветската хазароложка Плетньова да изобретява „доказателства“ [20]. Според нея, българският титул „чоргубоил“ и тюркския „чоргу“, са едни и същи. Българският династичен род Дуло, бил според Плетньова, едно и също с цялото тюргешко племе дулуси (???).
Невероятно, тези учени пропускат цял един период, когато българи-кутригури и авари-тюрки имат обща държава в Панония (от 568 до 619 г.г.). Период, през който няколко тюркски титула и тюркски имена очевидно са възприети от българите, и се внушава, че изобщо българи няма преди средата на VІ в. в Европа (???). За целта, в съветската наука след 1962 г., вече никой не пише, че утигури и кутригури са българи, понеже няма как те да са дошли на запад с каганатските тюрки в средата на VІ в., тъй като именно тях, т.е. утигури и кутригури, нападат същите тези каганатски тюркски войски на ябгу Истеми тогава…Последният от руските учени, който си позволява да пише, че утигури и кутригури имат нещо общо с българите, е Артамонов във второто, поправено, издание на книгата си за хазарите от 1962 г. [27].
Започват да се раждат съветски легенди, че Кубрат и Орган са тюркски ханове, а Гумильов даже отрича, че те са приели християнството в Константинопол [19].
Същото е било, както и сега, когато имаме пак легенди и митове, чиято основната цел е – българите да нямат история, още по-малко древна история.
Ето днешните тракедониски легенди: „Много е важно да се работи по линия на това, че българи и т.нар. траки са един и същ народ, живял на Балканите. Една част тръгва от тук и цивилизова цяла Азия, създавайки много империи, а другата част от Българите остава на Балканите и гради тук Култура и създава всички основни държави и цивилизации - Египет и Месопотамия. Тези балкански българи са наричани траки незнайно защо. Към 3,4 век започва постепенно завръщане и сливане между тези две части на Българския етнос на териториите около Дунав. Това е Истината, всичко друго е човешки интерпретации с човешки намерения (Йордан Йорданов от Варна, ФБ)“.
Много бих се надявал историческата наука да си остане именно наука, а да не прекрачва в полето на недоразвития езотеризъм.
2.
И така, оказва се, че имаме необходимите извори, но те са интерпретирани неправилно.
На запад е общоприето, че хуните не произхождат от монглоидите хсионг-ну в Средна Азия, но все още произходът им не е решен. В Русия продължава да се лъже, че европейските хуно-българи са едно и също с монглоидите от Средна Азия.
През 1993 г. в Женева излезе книгата на Асколд Иванчик за кимерийците [28] и едва с нея в световната историческа наука бе поставен въпросът за това кои са всъщност „историческите кимерийци”, които по време на първите сведения за тях от асирийските клинописи през VІІІ-VІІ в.в. пр.н.е., се намират на юг от Кавказ и на север от държавата Урарту.
.png)
Вече се бяха появили и други изследвания [29, 30] за този период в Древния изток, които постепенно ни дават да разберем онова за кимерийската древна история, което Херодот не ни съобщава [31, 32].
При наличието в последните 30 години на тази научна база за кимерийското минало, ние имаме право да преразгледаме критично хипотезите за произхода на хуни и българи, и да се върнем към първоизворите, че тепния произход е от кимерийците, сведения които срещаме при Прокопий Кесарийски от VІ в. и при някои арабоезични извори [33].
Ако преди, когато четяхме при Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е., че хуни и българи произхождат от кимерийците, не знаехме нищо за тия кимерийци, сега вече не е така. Между другото, почти всички данни, които дава Прокопий в неговите исторически книги, са залегнали в историческите учебници днес отдавна. Но сведението му за кимерийското минало на хуни и българи, е незаслужено забравено.
През ХІХ в. Раковски неистово се опитва в „Българска старина” да разбере кои са тия кимерийци, но по негово време знание за тях, освен беглите сведения на Херодот, няма. През ХІХ в. кимерийците се бъркат с кимврите и Раковски също заема тази хипотеза. Днес ние знаем повече за „историческите кимерийци”, но Раковски като историк е очернен от Иречек, че е „фантазьор” и никой не иска да тръгне по дирята на Раковски. Да посочи кое е положителното, да покаже кое е данък на времето му и вече е остаряло.
През 517 г. сироезичния летописец Йешу Стилит дава сведения, че хионит и европейските хуни, са едно и също [34, 35, 36].
Още през 1901 г. любознателният историк Макуарт [37] дава сведение, че името на хионит се среща още в VІ в. пр.н. в Деветия Яшт на Авеста [38]. Това се дебатира дълго време в науката [39].
Учените обаче и доднес отказват да отъждествят хионит и хуните, и не свързват сведението за хуни в Авеста, с възможността това да е външно име на кимерийците, които именно по онова време губят хегемонията си в Предна и Мала Азия и попадат в обкръщението на залязващите урарти. Именно урартите се самонаричат бийан, бунд, а сведение за българин Бунд в арменската история от VІ в. на Мовсес Хоренаци [40], е засега най-древното упоменаване на името „българи” към ІІ в. пр.н.е.
От съобщението в историята на Амиан Марцелин [41] (кн. ХVІІ, 5.1.), че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ [35], такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.” [42].
И така, възприетото в науката сведение, че хуни, хони и хионит не са едно и също, не почива на историческите хроники, а е един научен силогизъм, който е в основата на грешната представа днес, че произходът на европейските хуни трябва да се търси в Средна Азия, а не на юг от Кавказ, при кимерийците, както пише Прокопий.
Тоест, за да имаме адекватна древнобългарска история, няма как да приемем старата теория за произхода на европейските хуни. Напротив, като стъпим на последните научни постижения при американския хунолог Ото Менхен-Хелфен [16], трябва да повдигнем отново въпросът за произходът на хуните и да търсим в посока на кимерийското минало, още повече, че вече можем да използваме една добра кимерология [28, 29, 30, 31, 32], която ни дава вярната представа за „историческите кимерийци”.
Това се опитвам да правя и смятам, че е крайно време да се отнесем отговорно към теорията на Раковски за кимерийски произход на българите. Раковски като историк несъмнено има много грешки, свои търсения и слабости, но значимостта на един историк е не в грешките му, а в посоката, която дава за бъдещи търсения.
Теорията за кимерийски произход на българите е създадена през Българското Възраждане, тя е и на първата страница на „Зографската история” [43].
Отказът от българските възрожденски традиции в тази посока, е нещо недопустимо за българската историческа наука днес.
Литература и бележки:
1. The Chronicle of Theophanes Confessor: Byzantine and Near Eastern History AD 284-813. Tr. Cyril Mango and Roger Scott. Oxford, 1997.
2. Византийские исторические сочинения: “Хронография” Феофана, “Бревиарий” Никифора”. М. Наука. 1980.
3. Захарий Ритор - глава 3 от книга 7 и глава 7 на книга 12 http://history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor_-_glava_3_ot_kniga_7_i_glava_7_na_kniga_12.html
4. Петър Добрев. Сага за древните българи - прародина и странствания (С., 2005); Златният фонд на българската древност - Държавност, стопанство, цивилизация (С., 2005).
5. Ганчо Ценов. Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“ (1910, 2002).
6. Кирил Милчев. Първият български владетел. С., 2009 http://history.rodenkrai.com/files/kiril_milchev_purviat_bulgarski_vladetel.pdf
7. Павел Серафимов. Истинската българска история – Раждането на една нова теория. С., 2013
8. Г. С. Раковски. Българска старина. Букурещ, 1865., с. 200 http://books.google.bg/books?id=1pcR7frat70C&dq=inauthor:rakovski&pg=PR2&redir_esc=y#v=onepage&q&f=false
9. К. Иречек. Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870., 1872.
10. Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, С., 1998.
11. В. Златарски. История на българската държава през Средните векове. Т.1 Първо българско царство. Ч.1 Епоха на хуно-българското надмощие (679-852), С. 1918, 3 изд. С. 1970.
12. Procopii Caesariensis. Opera omnia/Rec. J. Haury. G. Wirth. Lipsiae, 1962 - 1963. Vol. 1 - 3.; Прокопий Кесарийски. Войната с готите, кн.ІV.5:
„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те живеели на едно и също място , имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море-бел.м.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити (…), значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята на божеството, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало (Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.), но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. м.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“.
13. O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.
14. Е. А. Thompson. The Huns, 1948
http://books.google.bg/books?id=k3-yZXnhtZgC&printsec=frontcover&dq=Thompson+Huns&hl=bg&sa=X&ei=6wY2T7zPF4bJswbiqvmsDA&ved=0CC0Q6AEwAA#v=onepage&q=Thompson%20Huns&f=false
15. Л. Н. Гумилев. Хунну, М., 1960; Хунны в Китае, М., 1974.; Л. Н. Гумилев. Хунны в Азии и Европе: В. Ритмы Евразии, С. - Петербург, 2000, с. 474 - 529; препечатка от „Вопросы истории”, 1989, № 6 - 7.; Л. Н. Гумилев. Некоторые вопросы истории хуннов; В: журнале Вестник древней истории, 1960, №4/74/; Лев Гумильов. Хуните (историята на народа хуну). С., 2007.
16. Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973. http://books.google.bg/books?id=CrUdgzSICxcC&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false
17. Ранните хуни в Източна Европа (любителски превод на Х-та глава от The world of the Huns: studies in their history and culture от Otto Maenchen-Helfen, Edited by Max Knaith, University of California Press/ Berkeley/ Los Angeles/ London/1973). http://history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/rannite_huni_v_iztochna_evropa.html
18. Сиротенко В. Т. История международных отношений в Европе во второй половине IV — начале VI в. Пермь, 1975
19. Л. Н. Гумильов в книгата му за тюрките; Вж. Древните тюрки. С.,2007, с.234, 235.
20. Плетньова. Хазары, М., 1976.
21. А. П. Новоселцев. „Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа” , М., 1990.
22. Юрий Венелин. Древние и нынешние болгары в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам. Историко-критические изыскания. Т. I. Москва, 1829.
23. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 ; Златарски: „Идентичността на китайските хун-ну с европейските хуни напоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса за етническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска, турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставена като несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представители все още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталисти усвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върху тълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческия вървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание в историческата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка от споменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 и посочената там литература.” (Виж 11.)
Ето за това изследване става въпрос - Иностранцев К.А. Хун-ну и Гунны (библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, о происхождении европейских гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов); (начало) С.353-386.
24. Лившиц В. А. О происхождении древнетюркской рунической письменности // Советская тюркология. 1978. № 4.
25. Махмуда ал-Кашгари «Диуани лугат ат-тюрк».
26. Ибн Фадлан. Пътешествие до Волжка България, С., 1992.
27. М. И. Артамонов. История хазар. Л., 1962.
28. A.I. Ivantchik. Les Cimmriens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis. CXXVII. Fribourg, 1993.
29. Lanfranchi G.B. Cimmeri // History of the Ancient Near Eastern. Studies. II. Padova, 1990.
30. Kristensen A.K.G. Who were the Cimmerians and where did they come from? , 1988.
31. И. Н. Медведская. О скифском вторжении в Палестину / Вестник древней истории , 2000 г., № 2.
32. Паркер В. О чем умалчивает Геродот. Заметки о передаче сведений о киммерийцах у греческих авторов помимо Геродота. http://ancientrome.ru/publik/article.htm?a=1367584785
33. К. Милчев. Арабският историк Мирхонд за Кимер и сина му Булгар. http://letopisec.blog.bg/history/2012/08/02/arabskiiat-istorik-mirhond-za-kimer-i-sina-mu-bulgar.985034.
34. К. Милчев. Данни за хуни от VІ в. пр.н.е. в "Авеста". http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2013/06/v.html
„ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, те са хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи.” (ІХ).
35. К. Милчев. ВЪПРОСИ НА ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ: името „хуни” и неговите форми „хони” и „хионит”. http://letopisec.blog.bg/history/2011/08/05/vyprosi-na-istinskata-bylgarska-istoriia-imeto-huni-i-negovi.796676
36. К. Милчев. Кои са хионит на цар Грумбат? Краят на една историческа лъжа! http://letopisec.blog.bg/history/2012/05/04/koi-sa-hionit
Тагове:
31.01.2017 17:35
Историческата му монография „Първият български владетел“ (2009), е принос в осмислянето на древната българска история до 681 г.
history.rodenkrai/files/kiril_milchev_purviat_bulgarski_vladetel.pdf
През годините е работил в къща-музей „Христо Ботев“, в община Карлово, в Министерството на вътрешните работи, в Министерството на отбраната, бил е секретар на община „Надежда“ в София и депутат в 39 НС от групата на НДСВ.
Вносител е на Закона за вероизповеданията, Закона за омбудсмана и Закона срещу дискриминация.
Творческата и научна биография на Кирил Милчев включва:
1.„Кесийка от пергаментови ръкописи“, 1991, роман, изд. „Верамир“, печат Казанлък
Проф. Марин Кадиев от Пловдивския университет представя първата книга на Кирил Милчев в Карлово през 1991 г.
2.„Човекът в края на ХХ век“, 1994, есета, между тях представеното във Върмънт есе: Соgitatio Аltera, 1994, конкурс на фондация „Отворено общество“, изд. „Лаков прес“
3.“Третият завет“, 1995 г., роман, изд. „вестник Демокрация“; ІІ изд. 2003 г. изд. „Народна култура“ с променено име „Притчата на исихастите“.
4.„Разкази от Америка“, разкази, 1997, изд. „Галактика“, Варна
5.„Поетика на евангелията“, есета, 1997, изд. „Лаков прес“
6.„Македонката“, роман, 1998, изд. „Лаков прес“
7.„H2O“, новели, 1998, изд. „Лаков прес“, финансирана от фондация „Отворено общество“
8.„Три текста за познанието“, есета, 1999, изд. „Св. Георги Победоносец“.
9.„За сюжетния размисъл“, есета, 1999, изд. „Пропелер“.
knizhen-pazar/index.php
„Тази моя книга е продължение на темите, заложени в „Човекът в края на XX век“ (1995), „Поетика на евангелията“ (1997) и „Три текста за познанието“ (1999). Това е моят стил, който разчита на синтеза от екзистенциалния размисъл и сюжетността като духовно съпричастие. Този синтез наричам „сюжетен размисъл“. Три момента определят битието на този размисъл: истината, вярата и метафразата (преразказа) им. Разбира се, това битие не е чисто теоретично, а вплетено в битието на търсенията, грешките, болките и чувствата, които ни заобикалят. То е немислимо и без духовната подкрепа, която получих от много хора за написването на тази книга. Благодарен съм на онези, които ми вярваха и оцениха усилията ми. На тях посвещавам този мой труд.
Специална благодарност бих искал да изразя на д-р по философия Николай Атанасов, чиито препоръки се оказаха особено плодотворни. А така също и на д-р Предов и д-р Войнов, които не се умориха да ми вдъхват сили.“
Авторът
© Кирил Милчев, автор 1999 г. © ИК „Пропелер“
София, 1999 г. ISBN 954-9669-37-8
10. „Слово от слово, глас от глас“ (в съавторство с Алина Пулева), пътепис, 2000, изд. „Пропелер“.
11.„Екзистенциалната тема и проблематиката на паламизма“, монография, 2001, изд. „Шарп стоун“
Книгата представлява интерес за философи, богослови, медиевисти, литератори, историци и творци. Препоръчва се освен за специалисти, също и за читатели с интерес към православното богословие и духовност. В нея се осветляват малко проучените страници от философските послания на кападокийското учение за триединството и исихазма, чийто връх е Св. Григорий Палама (XIV в.). Приносните значения на автора са в тезите за философското осмисляне на метафрастиката, за теофаничния екзистенциализъм на паламизма и в идеята за особеностите на кирилското азбучно съзнание. В Приложението на тази книга тези философски изводи на автора са водещи при прочита и интерпретацията му на Хегел, Шелинг и Кант.
bg.wikipedia/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3_%D0%92%D0%B8%D0%BB%D1%85%D0%B5%D0%BB%D0%BC_%D0%A4%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%85_%D0%A5%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BB
12."Вълшебният град на дамаскинарите", роман, 2001, изд. "Шарп Стоун", под редакцията на Петя Миладинова.
В. ЛИТЕРАТУРЕН ФОРУМ, бр. 37 (478), 13.11-19.11.2001 г.
Евелина Иванова
Спасителната сила
Роман, в чието културно пространство се разполагат по особено заинтригуващ начин и игрова комуникативност пластове на познанието. Силно символизиращите герои бродят неспирно измежду силно семантизираните в културно-философско отношение послания на старобългарската литература, фолклор, етнография, история и философия, религия и изкуство. В някакво почти митологизирано и същевременно демитологизиращо се отвътре измерение. Тяхната очудненост има своята логика в легендарния контекст на своето време и в този смисъл фантазната образност е вменена от особената задача, заложена в културно-идентификационния код на повествованието.
Плочките на доминото се разместват в причудливи комбинации, за да намерят най-накрая своето художествено-философско разрешение в умелото пренаписване на историческите дадености. Непрекъснатото препращане към написаното зад написаното е условният художествен ключ към кодовете на усложнения романов текст. Апокрифното зад официално-библейското, фолклорното зад историчното, философското зад научно-документираното и обратно.
Над всичко изпъква образът на книгата и нейната спасителна сила, сиреч власт. (Не знам дали е необходимо да пояснявам, че през средните векове книгата е била издигната в култ).
Така че следвайки традицията (макар и по свой начин), романовият текст потвърждава тази култовост, достигаща размерите на самостоятелна чудна телесност в стремежа й за спасителна самосъхраненост. А оттук и за спасението на българската културна и етносоциална идентичност. "Житието и страданието" на спасителния текст се разиграват вътре в битието на странстващите между реално и нереално герои на романа.
Неслучайно текстът на творбата е разделен условно на три части, наречени КНИГИ. Както Свещената книга на битието, от една страна, и като символ на току-що споменатата култовост към креативната мощ на човешкото познание, от друга.
Моментът на "зашиване" на Катарзиса в бедрото на Станислава е носител на огромна смислова натовареност. С други думи маркер на висока знаковост. Не е ли това едно модерно репродуциране на словото Христово в даряващото го с нов живот женско начало? Или пък съществена част от древен ритуал (зашиването на важното послание, за да пребъде в един следващ живот), която по-късно преминава във фолклорните вярвания. Или една от най-високите цели на исихазма - да запази българската идентичност.
Със сигурност романът "Вълшебният град" на Кирил Милчев провокира читателското въображение с необичайния си подход към личности, явления, културни общности, историко-философски и идейно-художествени внушения. С невероятното пътуване на словото през времето и пространството в необятните възможности на вечно търсещата човешка мисъл.
13."Същност и ипостас", монография, 2002, изд. „Шарп стоун“
knigabg/index.php
knizhen-pazar/index.php
14."Битие и нетварност", есета, 2003, изд. „Народна култура“.
15."Битие и букви", есета, 2004, изд. „Народна култура“.
16.„Битие и съдба“, монография, 2004, изд. „Шапр стоун“.
"Битие и съдба" е несъмнено нов етап във философските търсения на К. Милчев. Проблематиката на метафизичното изследване на битийните измерения на човешката природа и права, вижданията за онтология на съдбата и интерпретирането на понятието за утроба, са поднесени оригинално. Авторът е зам. председател на Комисията по правата на човека и вероизповеданията в 39-то НС, член на Комисията по биоетика в Интерпарламентарната Асамблея по православие.
www.emag/choveshkata-priroda-i-choveshkite-prava-bitie-i-s-dba-20603/pd/DBLC2MBBM/
17. „Философски извлечения и темата за богопознанието“, монография, 2005, изд. „Народна култура“.
18. Градинарят на душевни сигнатури, теологични есета, 2006, изд. „Орфеева лира“.
Размисъл за божественото.
ОТКЪС ОТ КНИГАТА НА
КИРИЛ МИЛЧЕВ
„ГРАДИНАРЯТ НА ДУШЕВНИ СИГНАТУРИ”.
С., 2006,.с.129-198
kirilmilchev.blogspot/2012/08/blog-post.html
19.„Изповедта на един депутат“, мемоари, 2007, изд. „Велес“
Написах тази книга като изповед.
Не съм се стремил към строга хронология.
Оставих се на потока на паметта...
www.helikon/books/290/-%D0%98%D0%B7%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B0%D1%82_128600.html#book_info
20. „Тайнството на Розовата долина“, роман, 2007, изд. „Лице“.
"Романът е опит за сближаване на границите на
реалното и мистичното, днешното и
вълшебното. Кирил Милчев изважда от
забравата на всекидневието сложния свят на
човека, където битието има по-велики цели от
суетата, а паметта е като детска приказка от
възторг на минало, което не е плесенясало в
политически трибуни, а е символ на земята,
където живеем." - в."Словото днес"- 07.02.2008 г.
21.„Първият български владетел“, монография, 2009, изд. „Орфеева лира“
22. "Страстта на историка", роман, електронна книга.
Роман, в който съвремие и минало се преплитат в сложните лабиринти на тайната българска история.
ПРОЧЕТИ ТУК:
www.academia/8990908/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2._%D0%A1%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0
ИСТОРИЧЕСКИЯ БЛОГ НА КИРИЛ МИЛЧЕВ
letopisec.blog/
КИРИЛ МИЛЧЕВ В TWITTER
twitter/kamir2
Хубаво, не е забранено
Но не разбираш ли, че е неуместно да се коментирате взаимно
И нещо друго
Да допуснем ,че кимерите са Българи
Но римляните също считат кимерите за траки
Ти оспорваш, че траките от днешните Български земи имат общо с Българите
Математически и друг път съм ти го извеждал , ето как стоят нещата:
кимери = Българи
траки= кимери
Следователно:
траки= Българи
Траки е сборно понятие Границите на север и на изток не са очертани
Всъщност, какво оспорваш?
Че Българите не са местни траки ли? Но не оспорваш да са външни, това ли е тезата ти? Защото кимерите са външни Даже римляните опредеят ареала им
Омир пък е определил ареала на траките така ,че това ,че кимерите са траки, се припокрива от написаното от него Далече преди римляните
Българите не са бактри, но са владели този район С една от най- могъщите империи в след Александровата древност!
Развивал съм го, как е станало Всъщност, това са наследниците на Александър там!
ИМАТ ЛИ БЪЛГАРИТЕ ДРЕВНА ИСТОРИЯ?
- Как ще имат българите древна история - като ти с всеки свой пост я унищожаваш с писанията си?
Според автора, Раковски ползва правилно 1-2 източника, и неправилно други. Може ли при това да се говори за НЕГОВ принос? Раковски живее БУРНО И КРАТКО. Такъв живот не е подходящ за историк, освен ако подобно на Шлиман направи ЕДИН УДАР с блестящо археологическо откритие.
Може ли да се ИЗКЛЮЧИ НАПЪЛНО древно преселение от Балканите и Черноморието НА ИЗТОК, като се има предвид "потопа" в червоморието и вулканичните бедствия в Европа и средиземноморието?
