.jpg)
„Къде са се намирали хуните, откъде са дошли, как са преминали цяла Европа и са притиснали скитския народ, за това никой не е казал нищо ясно. В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните данни в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината.“
Сведението на Евнапий, че хуните са известни на „древните писатели“ хвърля нова светлина върху хунската стара история преди ІV в. от н.е., когато за тях пише Амиан Марцелин.
Съчинението „Естествената история“ (Naturalis Historia) е съставено около 77 г. от Плиний Старши за императора Тит. В него Плиний пише: „Ab Attacoris gentes Thuni et Focari et, iam Indorum, Casiri introrsus ad Scythas versi humanis corporibus vescuntur“. В кодексът Florentinus Ricciardianus, упоменатите от Плиний „Thuni“ са изписани „Chuni“.
Така са и при географа Птолемей през II в. от н.е.
Хуните са изписани като Ούεννοί в Хрониката на Иполит Римски (St. Hippolytus of Rome, ок. 170 - oк. 235 г.), писана до 235 г. от н.е.
„В Liber generationis mundi, основаващото се на Иполит Ούενvοί се появява като Uieni или Uenni. Barbarus Scaligeri има вместо това Huuni. Подобно на западните преписвачи, арменският преводач на Иполит е решил, че е негов дълг да поправи ”грешката” на по-ранните преписвачи: той е заменил Ούενvοί с думата Homk“ (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).
history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/rannite_huni_v_iztochna_evropa.html
Павел Орозий (на латински: Paulus Orosius, * ок. 385; † ок. 418) е иберийски късно-античен историк. Автор е на „История против езичниците в седем книги“ (HISTORIARUM ADVERSUM PAGANOS LIBRI VII), където също дава сведения за хуните. Хелфен посочва, че в Hist.adv. Pag. I, 2, 45 е било изписано „inter Funos, Scythias et Gandarias mons Caucausus“, но в кодекса Bobiensis Amrosianus е Chunos, както и във всички по-късни кодекси (Chunos or Hunos).
www.thelatinlibrary.com/orosius.html
.jpg)
Свидетели сме как по-голямата част от авторите и редакторите до Просвещението, когато за първи път е изказана от французина Дегин екзотичната идея че хуните са от Китай (?), споделят становището на Евнапий от IV в., че древните антични автори са знаели за хуните, писали са за тях, макар и при преписите името им да е видоизменяно.
„Гръцкият оригинал на Treaties on the Twelve Stones на Епифан, написан около 394 г., е загубен, но голяма част от ранния превод нa латински е съхранен в Collectio Avellana. В „сверния регион, който древните обикновено наричали Скития, са живели Gothi et Dauni, Uenni quote et Arii usque ad Gemanorum Amazonarumque regionem“. Francesco Foggini, първият редактор на De Gemmis (1743), помислил, че първият откъс бил изкривен и предложил четенето на Hunni вместо Uenni. Още повече, че той оставил текста такъв какъвто го намерил. Човекът, който превеждал гръцкият оригинал на коптски език, бил по-смел – той просто променил названието, което не означавало нищо за него, в “Huns” (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).
“Покрай бреговете на Каспийско море живеят скити на север, след тях Οϋννοι, зад тях каспийте и войствените албани”, пише географа от ІІ в. Дионисий Периегесис. В ръкописите на неговата географска карта името на хуните е предадено чрез формите θοϋννοι, θοϋνοι, ώνοι и ώννοι.
Предполага се, че още Страбон от І в. е знаел за хуните, чието име дава под формата Phruni (XI, 516).
За хуните пише и най-значимият географ от ІІ в. от н.е. Птолемей. „В кн. ІІІ на своята География той ги изброява сред народите на Европейска Сарматия – те живеели между Basternae и Rhoxolani. Доколкото тези народи са добре известни, то трябва да бъде лесно установимо разположението на Chuni на картата на източна Европа“ (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).
Marcianus (of Heraclea) в „Periplus of the outer sea, east and west, and of the great islands therein“ от VІ в., заема данни от Птолемей. Той назовава три народа в Сарматия: агатирси и „в региона на Бористен [Днепър] зад аланите” οί καλούμενοι Χουνοί οί έν τή Εύρώπη (II, 39), „така наречените хуни, които са в Европа”.
books.google.bg/books
През VI в. византийският летописец Прокопий Кесарийски пише, че в древността си хуните са били старите кимерийци.
.jpg)
„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел. ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел. ред.) и до река Танаис (Дон – бел. ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел. ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури. (кн.ІV.4, Войната с готите)”.
Според Прокопий, кимерийци са били ония хуни, които през втората половина на ІV в. нападат готите (пак там, ІV.5):
„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).
Явно Прокопий Кесарийски от VІ в. е убеден, че хунското нашествие през втората половина на ІV в. (около 363-375) на запад от Азовско море, е извършено от тези кимерийци - кутригури и утигури, а когато след краха на Атиловата държава към 460 г. те се върнали от запад на изток, според Прокопий, кутригурите заселили земите около град Херсон (днешният Кримски град Севастопол) до Боспор (Пантикапея, днешния Кримски град Керч), а утигурите били на изток от Дон до сагините при северен Кавказ.
Тагове:
Как се е появило името на хуните в Предкавказието през ІV в.?
За изясняването на този въпрос от полза би било да се обърне по-голямо внимание на един грузински източник от V в.
В грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай” се дават древни сведение за „военното племе хони”, което се заселило в Занави, на земята на древният прародител Херки („Хайк” в арменските извори), като мястото му за заселване им била дадена от „бундурк”.
При по-късните преписи на грузинския извор след идването по тези места на турките на Истеми към средата на VІ в., това име „бундур”, където „к” е очевидно арменски афикс, се изписва погрешно от преписвачите „бунтурки”.
Очевидно е, че „бундур” не могат да са „турки”, защото „Мокцевай Картлисай” и по-късното средновековно грузинско съчинение на Леонти Мровели „Животът на картлийските царе”, дават сведения, че „бундур” са коренните жители на Картли, преди в края на ІV в. пр.н.е. там да се заселят иберите.
Бундур живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.). „ Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).
Упоменаването на цитателите и на градовете отделно дава много ясно указание, че тук става дума за пост-урартски градове, тъй като е невероятно населението на такава мощна антична държава като Урарту да изчезне безследно след VІ в. пр.н.е., когато е превзета.
Несъмнено под името на свирепите „бундурк” в грузинското съчинение, е останал спомен от урарти, тъй като при разчитането на урартските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самонаименованието им не е Урарту, както са ги наричали, а Биайнед (Биайн).
Крепостта, наричана „Саркин” в грузинското съчинение, напомня името на урартския владетел Сардур І (има и негови потомци Сардур), който е оставил следният надпис за себе си, като „цар на Биайнед, владетел на град Тушла”.
Езерото Ван дори през Х в. пр.н.е. е било наричано „морето Наири” в асирийските клинописи, но благодарение на самоназванието на урарите, е запазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”.
Цялата земя нагоре до Шара, както пише през VІ в. арменският историк Мовсес Хоренаци, се е наричала от древните „Баоенан”: Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”
Тя се казвала така, според Хоренаци, понеже българинът Бунд, заедно със своите хора „бундур”, я били колонизирали. На друго място същият автор пише, че „страната на българите” се намирала в пояса на Кавказката планина - Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите...”
Имайки предвид сведението от 555 г. „бургар – народ езически и варварски, имат градове и свой особен език” на Псевдо-Захарий Ритор, че „бургар”, които имат градове, се намират на север от дербентският проход, т.е. не са в Задкавказието, а в Предкавказието, изниква въпросът как и кога „бундур” се преместват на север от Кавказ ?
Но преди да дадем отговор на този въпрос, нека посочим още едно изключително важно сведение от „Мокцевай Картлисай”.
Очевидно е, че грузинският църковен документ не знае, че „Бундурк” са Урарту (арм. Историк Хоренаци също не знае, че „Баоеан” е Урарту – бел.ред.) и съвсем в духа на библейската генеалогия им преписва, че са библейските йевусейци, коренните жители на Йерусалим преди юдеите.
„Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки”(гл. І).
Тук под името „хони” не може да се разбира нищо друго, освен кимерийците, които през VІ в. пр.н.е. напускат именно земите вблизост до Халдея, т.е. напускат Кападокия, където е била античната им държава „Гамирайа” (асирийски клинописи). Пътят на кимерийците на север от Кавказ минава през Урарту и очевидно в „Мокцевай Картлисай” се е запазил спомен от древни времена. В арменската генеалогия Хайк (Херки) е потомък на Гомер. Библейското име на Гомер е идентично с името на асирийските Gimir, и тази версия днес се поддържа от редица учени.
С други думи, кимерийците, не усядат временно в Урарту, (т.е. на бъдещите арменските земи, за първи път името „Армения” се споменава през VІ в. пр.н.е), по земите, известни по-късно като „гавара Утик”, а там, според новите проучвания на кимеролога Иванчик, е автохтонната им родина, на север от Урарту. И точно там те се връщат след завоевателната си политика в Предна Азия и Мала Азия през VІІ в. п.р. н.е., след краха си от лидийците.
Пост-кимерийци и пост-урарти се преселват на север от Кавказ очевидно едва през ІV в. пр.н.е., притеснени от Ал. Македонски и от новите заселници на дн. Грузия иберите.
Както знаем от Птоломей, цитиран от „Арменската география от VІІ в.”, земите на север от Дербент стават известни като земи на народа „геруа” (Гур, Гар). Благодарение на Иванчик става ясно, че земите на север от Урарту в Задкавказието, не само са били автохтонни за кимерийците, но и са именувани в урартските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Ако това е така, преносът на това име от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей и арм. Географ от VІІ в.), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието на т.нар. в легендата на Низами (ХІІІ в.) „Бун и Гар”, които станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи...).
„Утигурите” на Прокопий, които той нарича хуни и пост-кимерийци, още през 1918 г. Златарски правилно отъждестви с „бургар” (българите) на сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор, писал по същото време на Прокопий (В гавара Утик има гр. Хелхал, според Мовсес Калакантуаци; За хунски военачалник на византийска служба към 465 г. с име или по-точно прозвище Хелхал, знаем от летописът на Приск Панийски (V в.); арменският историк от V в. Елише също упоменава такова селище „близо до границата на Иберия, срещу гр. Халхал”; част ІІІ).
Кавказките хони, в този смисъл, според „Мокцевай Картлисай”, са наследници на кимерийците и именно това пише през VІ в. Прокопий Кесарийски, съобщавайки, че доатиловите хуни са били кимерийци в древни времена.
С други думи, въпреки желанието на някои автори да утвърдят, че хони и хуни са етноси, които нямат нищо помежду си, сме свидетели, че грузинци и арменци наричат „хони” същите, които западните късно-антични автори – „хуни”.
Това става пределно ясно от арменският историк от V в. Елише (част VІ), който пише, че преди 450 г. арменските нахарари са искали военна помощ от предкавказките хони.
Очевидно тази помощ е искана през 448 г., защото Приск Панийски, който по същото време е при Атила в Панония, научава, че той може би ще нападне Персия. Във връзка точно с този слух, западният посланник Ромул и римският съветник на Атила Константиол разясняват, че хуните вече са нападали Персия (395 г.) и че ако Атила я нападне ще я превземе, но това не е добре за римляните, твърди Константиол, понеже тогава Атила няма да забрави Рим, а ще се върне за да го пороби окончателно.
Хунската държава още в края на ІV в. (395 г.) е била от Кавказ до Панония. Тя е водила войни през ІV в. в Персия, преди да нападне готите на запад от Дон към 363/375 г.
От средата на ІV в. започва разцветът на хунската военна мощ и първият владетел на хуните, който побеждава персийския шах Шапур ІІ (309-379), е известен – това е Грумбат (сравни това име с Камир, Кормисош и Крум, а така също с Крим).
Амиан Марцелин, независимо, че пише на латински, е заел от сироезични източници, че народа на Грумбат се казва „хионит” (кн.ХVІІІ, 6.20).
Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски в Панония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит на Грумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са. От съобщението му в неговата история в кн.ХVІІ, 5.1., че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.”
Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).
Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн.ХХХІ.2 описва за първи път хуните, преди те да превземат алани и готи, съобщава, че те първоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са хионитите, с които през 358 г. персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.
От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също.
„ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).
„Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия, т.е. през 395 г. те са хуните от Панония (Ото Мeнхен-Хелфън), а през 484 г. са хуни от северен Кавказ и Приазовието (т.е. „сарагурите” на Приск Панийски, които след 467 г. нападнали Персия и които Гумильов отъждествява с „българите”, не са нищо друго, освен онези пост-атилови хуни, които Прокопий нарича „утигури и кутригури”; с други думи в периода 467-484 години Персия е под същата заплаха от хуните, каквато е съществувала за двете Римски държави до 455 г.)...
Ето защо, е важно да си изясним, че хионит, хуни и хони, са просто три форми на едно и също име.
Дори можем условно да допуснем, че както произходът на формата „уни, хуни” е западна, така формата „хони” е с кавказки произход, а формата „хионит” има сироезичен произход...
Арабоезичното житие на Св. Григорий, което явно е превод от сирийски, нарича хуните – „куани”, форма, която е близка до „кионайе” на Йешу Стилит.
„Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482,22;”. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните: ”И изпрати той (Св.Григорий) Йоан като епископ над страната на куаните.”
Ефталитите пък, както подробно ще бъде изяснено по-нататък, се самонаричат „хион”, по нумизматични данни.
