През 324 г. Константин І (325-337) нарежда да започнат строителни работи по възстановяването на гр. Византион на Тракийският босфор. На 11 май 330 г. новият Рим е осветен като християнска столица.

       Четиридесет години по-късно римският свят е потресен от хуните, чието ядро са българите и които превземат цяла Скития и вече са на източната граница на римската провинция Панония.

Първата хуно-българска вълна в Европа ощетява най-много готите, които навлизат към 375 г. в Панония и Мизия като огромна бежанска маса. Но също така и лангобардите (Павел Дякон).

Двадесет години по-късно, през 395 г., хуни и българи вече са и на персийската граница на Византия.

Римският свят попада сякаш в шепите на хунската империя, с дясната си ръка хуните са  в източна Панония, а с лявата си ръка са при горен Ефрат и Тигър.

През 408 г. Йероним, преводача на библията на латински, живее в Йерусалим и от духовната висота на божия град гледа на римският свят с тревога. През юни 408 г. той написва знаменателните думи, че заради хуните „днес голяма част от Римският свят напомня на древна Юдея”.

Църковните писатели не приличат на днешните историци, за тях историята е божи промисъл, а библейският език и теологичният речник са основното средство за възприятието на ойкумена (света, вселената).

        Ойкуменът е част от Божията воля! И Йероним пръв задава въпроса каква е ролята на хуните в Божия промисъл?

         Преди това, през 404 г. в гр. Едеса (близо до горен Тигър, дн. Диарбекир в Турция) свещенник Абсамий, племенник на Ефрем Сирин, пише омилий за хунското нападение в земите на старият Осроен през 395 година. Въпросите на Абсамий тревожно питат Бог защо е допуснал първият християнски град Едеса на цар Абгар да пострада от хуните?

През 408 г. в Йерусалим Йероним решава да даде теологичен отговор за ролята на хуните, като част от Господната воля в историята. Именно Йероним формулира доктрината за... бичът Божий. Йероним сравнява хуните с ролята на асирийците и халдеите при стара Юдея. Господ, според него, е изпращал последните срещу израилтяните, заради неверието на божия народ. Хуните днес изпълняват същата Господна воля срещу римският свят, който страда от неверие и ереси.

         Църковната историческа литература има преди всичко за задача да разкрие сложните пътища на съборното християнско учение и да разкаже как се е случила догматичната история. Ако за езическият свят времевите цикли са се символизирали от олимпиадите, за християнският свят това са били Вселенските събори. Клерикалният образ за хуните като „бич Божий” е формулиран от Йероним към 408 г. и е важен културологичен архетип, който в модерната историческа литература е пренебрегнат. Последната формира своя исторически портрет за късно-антична Европа от ІV и V в., само на базата на второстепенните светски интерполации в църковните хроники и летописи. На тази основа теологичната формула за хуните като „бич Божий”, се възприема само метафорично. Посланието на църковните писатели за ролята на хуните обаче не е метафорично, а теологично. Клерикалното послание съдържа следната семантика: Бог изпраща хуните срещу нас, заради ересите. Изглежда то най-точно е формулирано от Исидор Севилски: „Те (хуните) бяха гнева Господен. Толкова често, колкото Неговото възмущение нарастваше против вярващите, Той ги наказваше с хуните и така ги очистваше чрез страдания, за да отхвърлят вярващите съблазните на този свят и неговите грехове, и да имат прав път до небесното царство” (Historia Gothorum, 29).

Доколко хунската история е имала значение за християнският късно-античен свят в Европа? Ако имаме предвид, че основният комуникативен език тогава е бил библейския език, той е давал представата за ойкумена, а не толкова фактологията, парадокса е, че готите са увидяни като „бич божий” само в едно събитие – убийството на арианският император Валент през 378 г., докато хуните през 408 г. са увидяни от Йероним като бич божий изобщо за греховното в  „римският свят”.

В църковните истории и хрониките светските факти за готите през ІV в. и V в. са действително много повече от тези за хуните, но при дешифрирането на късно-античният свят в Европа, просвещенско-модерната историческа наука вече не използва библейските клерикални образи, за да реконструира действителната историческа картина по онова време, а само голите факти в летописите. Култорологията едва тепърва трябва да допълва късно-античната историческа карта на Европа в тази посока, отвъд голите факти в хрониките...

Историческия образ на хуните днес е тотално изкривен, на преден план е изведен готският фактор в територията на двете римски империи, а  фундаменталната роля на хуните в Европа през ІV и V в., е потисната и дори отречена в просвещенско-модерната историческа наука.

       Нито един модерен историк няма да повтори думите на Ромул от провинция Норик, изказани пред Приск Панийски през 448 г. в Панония: „Никога на никой от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време, и да владеят, както островите на океана, и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци”.

      Хуните, според информаторите на византийският историк Приск Панийски, свободно стигали от Меотида (Азовско море) за 15 дни до Персия и дори били я нападали (395 г.)...Ако те превземат Персия, отбелязва в ръкописът си той, това ще е първата крачка от окончателното поробване на римската земя.

        Хунската прародина, е в Предкавказието (Амиан, Евнапий, Йероним, Прокопий...) и оттам започва онази война, която слага край на готската държава на Херманарих. Хунският съюз през 375 г. изтласква няколко готски народа от европейска Сарматия (наричана също и Скития) към територията на Римската империя и провинциите Панония и Мизия на римската земя са залети от невиждана бежанска готска вълна.

       Така е поставено едно ново начало в събитията на Римската империя, готите стават авангарда на германските народи, които от 375 г. до края на западната римска империя при Одоакър, създават римо-германския синтез.

        Значението на хунската империя през V в., чиито граници са били от Кавказ до Париж, не е сериозно проучено в науката, а хунската инвазия по това време е преименувана с формулата „велико преселение на народите”.

         Правдивостта изисква да се отбележи, че в краят на ІV в. в късно-античният свят се случва глобално събитие. Хунската империя, след 375 г. става световна сила, наред с Римската империя и Персия.

През 395 г. хуните се появяват през Кавказ и на персийската граница на Византия, те навлизат дълбоко навътре в  Римската империя и стигат чак до дн. Анкара в Турция, а на юг до Келесирия и Палестина...

         През 408 г. за Йероним е било вече ясно, че това не са случайни варвари, които от векове притесняват римският свят, а нещо по-особено... Нещо, което е наложено над ойкумена, само по Божия воля...Те са „гняв Господен”, повтаря същото по-късно Исидор Севилски (570-638).