Покрай името на хунолога от австрийски произход Ото Менхен-Хелфен, през 70-те години на ХХ в. Калифорнийския университет в САЩ става научна лаборатория за преосмисляне на хунското късно-антично минало. Хелфен работи върху хунската история още от 1945 г. (O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945). Той пише в спомените си, че колегите му са били учудени, че се занимава с историята на европейските хуни. Никой не се е интересувал от тази тема. Хуните на Атила обаче, са били смисъла на научния живот на Хелфен.


Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973
books.google.bg/books

През 1973 г. американският професор Ото Менхен-Хелфен в монографията си „Светът на хуните“ преосмисля много от старите неща, свързани с хунската история. Първо, Хелфен отрича, на основата на етнографски, археологични и антропологични данни, че европейските хуни (Huns) имат нещо общо с монглоидите от Жълтата река и Ордос над Китай хсионг-ну (Hsiong-nu). Така Хелфен развенчава един мит в науката за приемственост между европейските хуни и ордоските хсионг-ну, налаган дълги години.

Второ, Хелфен е категоричен, че упоменатите през ІІ в. от н.е. „чуни“ (хуни) от географа Птолемей, са едни и същи с ония хуни, за които пише през ІV в. Амиан Марцелин. В този смисъл, според Хелфен, „птолемеевите хуни“ няма как да са тюркоезични. Така Хелфен празрушава още един мит: че хуните са тюрки. Той пише: „Тюрколозите навярно откриват тюрки навсякъде, германските учени откриват германи на невероятни места. Убеден в това, че протобългарите говорят на тюркски,  Nemeth  предложил привлекателна тюркска етимология на Аспарух; друг тюрколог обяснил името по своему, очевидно не по - убедително. Днес нещата се изясниха, че Аспарух се явява иранско име (глава ІХ., Език).“

Аз вярвам на световни известни учени като Хелфен, че „Аспарух се явява иранско име“.

До Хелфен, всички учени са настоявали хуните да са тюркоезични. Ето защо Хелфен прави революция в хунологията, като категорично отстоява, че упоменатите от Птолемей през ІІ в. хуни не са тюркоезични (глава Х., Ранните хуни в Източна Европа).

 „Това, че хуните са включвали тюрко-езични племена може да бъде прието като установен факт, единствено, ако по-голямото количество лични и племенни имена на хуните са несъмнено тюркски. В случая, така както думата orfevre  е  французка, goldsmith – английска, а Goldschmied – немска, едно такова тюркско име е *alp-il-čur (глава ІХ. Език).“

Хелфен в монографията си посочва убедително само едно тюркско име, това на племето *alp-il-čur… В същата гл. ІХ на монографията си той посочва обаче и ирански, немски и др. имена на хуни и племена.

Що се отнася до племето „алпидзури“, за което Хелфен е категоричен, че името му е тюркско, той все пак отбелязва: “ ̉Αμίλζουροι, ̉Ιτμαροι, Τούνσουρες и Βοϊσκοι при Приск Панийски, се явяват при Йордан като Алпидзури, Алкилдзури, Итимари, Тункарси и Боиски (гл. ІХ).“

Хелфен няма обяснение защо при Приск отсъства името „алпидзури“ и там имаме „амилдзури“? Въпреки, че като цяло е критичен към готския историк Йордан, Хелфен не допуска, че Йордан може и съзнателно да е подменил Αμίλζουροι, виждайки в това име родът на Теодорих Велики, т.е. Амалите (?). За съжаление тук Хелфен предпочита да се довери на един руски учен Крашенинников от 1915 г., според когото текста при Приск, е съдържал името „алпидзури“. Това становище е неловко от научна гледна точка, при условие, че все пак има съхранен препис от Приск от Х в., където четем „амилдзури“ и нямаме никакви основания да смятаме, че писците на Константин Багрянородни са имали мотив за подмяна на името, докато при Йордан такъв мотив има: името на тези „амилдзури“ сякаш са едно и също с името на царски род на Амалите при остроготите (?).

Ето защо, дори и единственото тюркско име сред атиловите хуни, а именно *alp-il-čur, се оказва че е допълнено през VІ в. от готския историк Йордан, а при Приск Панийски от V в., от когото преписват Касиодор и Йордан, няма *alp-il-čur, там е Αμίλζουροι (?).

По времето, когато Йордан пише своята история, т.е към средата на VІ в., вече наистина има тюрко-езични племена и вероятно „Алпидзури“, но тези тюрки са каганатските тюрки на Истеми, които навлизат на запад от Волга едва през VІ в. Срам ли го е било Йордан, че готския кралски род на Теодорих Велики, т.е. Амалите (Αμίλζουροι) са били под властта на Атила? Затова ли е подменил Αμίλζουροι  с *alp-il-čur? На тези въпроси няма да получим отговор, но и те са реторични!

Освен това, не друг, а именно Йордан пише, че готите са заели много хунски думи в езика си, така както латинците са заели от гърците. Като гледам немският не е наполовина тюркски, а числото на гръцките заемки в латинските езици, е потресаващо. Това за сетен път повдига въпросът: тюрко-езични ли са били хуните или все още си живеем в един мит, наложен в науката априори през ХІХ и ХХ в.в.? Всъщност, хуно-българската реч е била явно лексикално близка до славянската (а и до индоевропейската), което става ясно и от думи като „мед“ и „здрава“ („страва“), които са употребявали хуно-българите (Приск, Йордан).

И така, Хелфен още от 1945 г. е категоричен, че произхода на европейските хуни не е от Средна Азия, където живеят ордоските хсионг-ну. През 1973 г. в монографията си той поставя въпроса за произхода на европейските хуни и стига до извода, че европейските хуни произхождат от българите  (глава Х., Ранните хуни в Източна Европа).

Как Хелфен стига до този извод?

За него е било важно да намери произхода на онези хуни, които през ІІ в. от н.е. са упоменати от географа Птолемей.

Немският учен Йохан Каспар Цейс (1806-1856) издава през 1839 г. монографията си „Произходът на баварците от маркоманите“ (Die Herkunft der Baiern von den Markomannen (2nd ed., 1857), в която стига до извода  (280, 466, 694), че Ούρουγοϋνδοι, известни към 250 г. от н.е., са хунски народ.

archive.org/details/dieherkunftderb00zeusgoog

В глава Х. на своята монография, американският професор Ото Менхен-Хелфен  се връща към извода от 1839 г. на Цейс. Според Хелфен, „в 250 г. готи, бори, капри и Ούρουγοϋνδοι, т.е. все  народи,  живеещи на север от долен Дунав, нахлули връз балканските провинции и предприели експедиция по море в Мала Азия (Zosimus I, 27, 1 и 31, 1). Каприте били дакийци, бораните – възможно, сармати (Някои славяноманиаци, напр., Ременников, 1954, 10, приемат бораните за славяни. Тяхната фантaзия била рязко отхвърлена от  В. В. Кропоткин., Очерки 2, 128). Какви са били уругундите? (гл. Х. Ранните хуни в Източна Европа)“.

Хелфен смята, че Цейс е прав, че това са хуни: „Когато се отчете този факт, че при латинските транскрипции началната буква v- в чуждестранните наименования често се променя на буквата b-, както например в Bandali или Bitheridus (Schцnefeld 1911, p. xxiii) и че гръцките транскрипции на буквата v-  често просто се пропуска (най-известен пример се явява Οϋλφιλας = Vulfila), то етническото наименование трябва да бъде *Vur(u)gund. То се среща при Агатий в списъка на хунските племенни наименования, където са посочени: Κοτρίγουροι (кутригури), Ούτίγουροι (утигури), Ούλτίτζουοι (ултинзури) и Βουρούγονδοι (вуругунди). До смъртта на император Лъв († 474), добавя Агатий , Βουρούγονδοι и ултинзури били добре известни и се считали за мъжествени народи (гл. Х. Ранните хуни в Източна Европа)“.

Агатий Миринейски от VІ в.: „Ултинзурите  и вуругундите били най-могъщите и най-знамените [от хуните] във времената на император Лъв (457-474) и живеещите по това време римляни“ (История, кн. 5, 11).

За Хелфен произходът на европейските хуни е в тези  Βουρούγονδοι от 250 г. и той потвърждава извода от 1839 г. на немския учен Цейс, че това са хуни. „Vur(u)gund на Зосим не може да се отделят от Vurugund на Агатий. Тяхното име, очевидно, е родствено с Όνογούνδουροι или Ούνογούνδουροι при Теофан и Константин Порфирогенит (гл. Х. Ранните хуни в Източна Европа)“.

Кои са тези Όνογούνδουροι или Ούνογούνδουροι при Теофан и Константин Порфирогенит?

За Хелфен хуните упоменати през ІІ в. от н.е. в географията на Птолемей, съществуват и през ІІІ в., т.е. към 250 г. Така Хелфен отхвърля упреците на определени критици, че „чуните“ на Птолемей от ІІ в. нямат връзка с „хуните“ от ІV в. „Ако чуните на Птолемей са живели в Африка или на Британските острови, ние бихме могли да ги игнорираме. Но техните земи са били в региона, където два и половина века по-късно са живели хуните. Това все още може да бъде съвпадение, макар че ще е доста странно (гл. Х. Ранните хуни в Източна Европа).“

Гръцките преписи и латинският текст на хрониката на Теофан (ІХ в.) дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А. Същото повтаря през Х в. и Константин Порфирогенит.

Според Хелфен, европейските хуни произхождат от името на народа на кан Кубрат, с други думи: произхода на европейските хуни е български.

И така, дами и господа, завършвам краткото си резюме (с благодарност към блогера Get, който ми даде идеята за тази статия), с тъжната констатация, че българската историческа наука след 1973 г., здраво хваната в клещите на марксизма-ленинизма и Кремъл, се е държала така, сякаш монографията на световноизвестният американски историк от Калифорнийския университет Ото Менхен-Хелфен „Светът на хуните“, в която е прокарана теорията за българския произход на европейските хуни, не съществува.

любителски превод на Х-та глава от The world of the Huns: studies in their history and culture от Otto Maenchen-Helfen, Edited by Max Knaith, University of California Press/ Berkeley/ Los Angeles/ London/1973 Статия в Роден Край www.rodenkrai.com history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/rannite_huni_v_iztochna_evropa.html

get - - Милчев - отново с твоите смешни опити за р е а б и л и т а ц и я на антибългарската историческа
28.02 13:12
arhivar написа:

През 1973 г. Хелфен издаде блестяща монография за хуно-българите „Светът на хуните“, едно академично съчинение, в чиято Х глава, Хелфен сочи, че произхода на европейските хуни е от българите. Тази книга също не е преведена от БАН.


... школа во-главе с гуденията ни, от Росската империя за Главен историк Васил Златарски!

Второ:
- отново ОБРЪЩАМ ВНИМАНИЕ да не спекулираш с информация - от вида:
" ... Хелфен сочи, че произхода на европейските хуни е от българите." - Когато ми дадеш ТОЗИ НЕСЪЩЕСТВУВАЩ ЦИТАТ-ТВЪРДЕНИЕ от книгата на Менхен-Хелфен - Ще те черпя ... ако не го дадеш означава, че си поредният автор спекулиращ и нагаждащ, като Златарски и & - НЕИСТИНИ ЗА ИСТОРИЯТА НА НАС БЪЛГАРИТЕ!!!

ДА НАКАРА ГЕТ ДА МЛЪКНЕ, АЗ НЕ УСПЯХ...БЛАГОДАРЯ, АСОЦИАЦИО, ЛЮБИМА.

A в нaчaлото нa 20-ти век военният психолог и основоположникa нa бългaрскaтa социология- Тодор Пaнов докaзa и обрaтното. Че бългaрите сa хуни! Товa че днес почти целият Бaлкaнски полуостров се зaкичвa с мaртеници пък докaзвa, че и те сa от същия хунобългaрски произход, кaкто ни е съобщил и преводaчa-бългaрин нa Мaнaсиевaтa хроникa зa цaр Ивaн Aлексaндър.

„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел. ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел. ред.) и до река Танаис (Дон – бел. ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел. ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури. (кн.ІV.4, Войната с готите)”.

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).

11:25 - Американски историк: Хуните са българи. До 16.30 статията е прочетена от 803 човека...Антибългарската групировка Спароток, ще се пръсне от яд и злоба...Планът за обезличаване на българската история и идентичност, не успя...Тракедонистите смърдят отдалеч на Москва и Анкара...

Временно сте ограничен от joining and posting to groups до петък в 16:13.
....................................
I'll be back, както казва един пич....И тогава ще засмърди на изгнили тракедонисти, които са окапали от крушата на антибългарина Спароток...

Тракедонистите и македонистите са жалки и неграмотни псевдо-историци...Те са безлични същества, цялата група от почитатели на Спароток, т.е. на субекта Павел Серафимов, е почти от олигофрени!!!!!!! Временно сте ограничен от joining and posting to groups до петък в 16:13

- Милчев ... припознаващ се вече под МНОЖЕСТВЕНА личност "АРХИВАР" :))) - Представи си ... и аз съм чел Хелфен - така че цитата:

- Е СПЕКУЛАЦИЯ - Хелфен НИКЪДЕ НЕ ИЗВЕЖДА(твърди) - правената от теб връзка ?


- Лъжеш за ТВЪРДЯНОТО ОТ ХЕЛФЕН - Както Й учителя ти Златарски и & - ни лъжеха, че прабългарите са говорели на тюркски и били монголоиди!!

Също и марсианците

марсианци.

Тезата на В. Златарски за произхода на българите.
През XVIII в. един французин Жозеф Дьогин (1721-1800) изказва мнението, че европейските хуни са родствени със средно-азиатските хсионг-ну, за които пишат китайските извори до I в.от н.е.

Историкът Едуард Гибън (1737-1794) в т. 2 от седемтомното си изследване „Залез и упадък на Римската империя” повтаря безкритично тази версия и тя се налага в историческите среди.

стр. 115



През 1900 г. хипотезата е повторена и от руският учен К. А. Иностранцев (1876-1941) в статията му „Хун-ну и Гунны (библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, о происхождении европейских гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов)”, отпечатана в „Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564”.

Няколко години по-късно българският учен В. Златарски (1866-1935) възприема тази версия за произхода на хуно-българите:




„Идентичността на китайските хун-ну с европейските хуни напоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса за етническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска, турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставена като несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представители все още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталисти усвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върху тълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческия вървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание в историческата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка от споменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 и посочената там литература.”



Трябва да посочим, че в нашата класическа възрожденска литература от XIX в. въпросът за идентичността мужду хуни и българи е поставян от Гаврил Кръстевич и от Г.С.Раковски, но и двамата отхвърлят хипотезата на Дьогин, че произходът на хуно-българите е от Ордос и Жълтата река на север от Китай.

Раковски (1821-1867) е първият български историк, който ясно засвидетелства, че произхода на българите е индо-европейски. Успоредно с това, Раковски включва Атила сред българските царе, което е видно негово писмо от 1857 г.: "Нашите българи въобще не търсят и не обичат народното просвещение. Те са люде недвижими, те не знаят какво ще рече любов народна и просвещение народно. Те отдавна в несвяст са забравили своите златни векове от времето на храбрия Атила, Кардам, Боян, великия Владимир, славния Първи Асен и прочие"( Д-р Боби Петров. Биография на Георги Стойковъ Раковски, С. 1910).

„Първото съчинение от новите времена, в което Атила заема главно място, е „История Блъгарска“ от Гаврил Кръстевич, излязла в Цариград през 1869 г.“ (Йордан Вълчев„Календар и хронология“, С., 1994, с. 61).

Кръстевич (1813-1898) завършва Сорбоната в Париж през 1843 г., а преди това е бил съученик в Карлово и в Цариград на Г.С.Раковски.

Според Гаврил Кръстевич хунската история е българска: „Уннска, т.е. Блъгарска Iсторiя“, пише той в предговора (с. ХІХ).

Кръстевич отхвърля, че произхода на хуно-българите е от Китай: „Всеки разбира колко безмясто и без основание е онова що казват новия писател французки Дегин и неговите последователи, че уж, според Китайските летописи, унните живеели отначало във вътрешна Азия на север от Китай под името Хiонгну (Hiong-nou)“ (гл. І, с. 9).

https://books.google/books?id=yqoLAAAAIAAJ&dq=inauthor:%22%D0%93%D0%B0%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%B8%D0%BB+%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87%22&pg=PP7&redir_esc=y#v=onepage&q&f=false

За съжаление, Златарски към 1918 г., когато публикува своя труд, не следва българската възрожденска традиция, която възприема хуно-българите различно от западната (Дьогин, Гибън) и руската (Иностранцев), и така вменява един грешен произход на хуно-българите от тюрките хсионг-ну в Средна Азия.

В Европа едва през 1945 г. отново е повдигнат въпроса има ли връзка между китайските хун-ну и европейските хуни. Това става в статиите на историка Ото Менхен-Хелфен (The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22.; The legend of origine of the Huns. Vol. 22; Byzantion, 1945).

Хелфен оборва хипотезата на Иностранцев за приемственост между хсионг-ну и европейските хуни, като посочва, че отсъстват етнографски и антропологични сведения за това. Освен това липсват и археологични факти за „преселение”.

През 1948 г. Томпсън издава книга за хуните и подкрепя теорията на Хелфен, че не трябва да се пише за идентичност между хсионг-ну и европейските хуни.


Днес теорията на Хелфен е общоприета в строгите научни среди, което налага да се преразгледа и официозната в България историческа теза за произхода на българите, основаваща се на В. Златарски.

Определено може да се каже, че тезата на Златарски за произхода на българите е морално остаряла и не отговаря на днешния ден на науката.